Информационен център за психично здраве – Благоевград
Начало > Психично здраве > Лични истории
21 Февруари 2020
ЛИЧНИ ИСТОРИИ - прочетете за преживяванията на хората
 
В емоционален план съм едно нещастно малко момиченце

Аз съм на 34 г., завършила съм висше образование, работя в просперираща частна фирма на отговорна длъжност, работата ми е свързана с контакти с много хора, вземам висока заплата. Омъжена съм, имам страхотен съпруг, не идеален, но кой е идеален... Между другото, един от важните „белези”, по които разпознах в него бъдещия си съпруг, беше семейството му – майка му и баща му, т.е. за мен беше много важно той да е получил добър пример, да е отраснал в нормално семейство, в което преобладават любовта, грижата и съобразяването с другия, т.е. съпругът ми да не е обременен.

Детето ми е на 4 г., аз сама съм си го гледала първите 3 г., после го дадохме на градина, с което се гордея /гледането сама имам предвид/ и което беше мой избор, т.е. не съм наемала бавачки. Колкото до бабите – едната е далеко, а майка ми... тя си има своя живот и чака специална покана, за да дойде да види внука си.

И така, детството ми беше кошмарно – развод на 7 г., съпроводен от изгонване на баща ми от вкъщи с крясъци и хвърчащи чанти багаж навън, никакви обяснения от майка ми. От друга страна – баща ми, стоварващ цялата вина отгоре й, а аз попивам жестовете му на внимание, ограничаващи се в посещение веднъж месечно за по 2 часа.

Майка ми работеше нощно време, а през деня спеше, когато се събудеше отиваше да пуши в кухнята и да се приготвя за работа. Отгледа ни /и по-малкия ми брат/ дядо ми, заедно с неговата майка и болния му /на легло/ брат. На дядо ми, сега разбирам, му е било доста трудно – с две малки деца, и двама полуинвалиди, но не го оправдавам – редовно биеше брат си, както и мен, когато дръзнех да му противореча по детински. Майка ми през това време се правеше, че не чува и вижда какво става.

Тя изобщо нито говореше с мен, нито се грижеше за мен, дори не ме е научила връзките на обувките си да връзвам. Когато я попитах нещо, казваше: „В училище ще научиш”. Естествено аз бях затворено и срамежливо момиче, лошо облечена, подстригана на сасон, с шини на зъбите. Единствената ми утеха бяха книгите, попивах приказки, класика, приключенски, ... научих се да прикривам мислите и чувствата си от малка, защото и без това никой не се интересуваше от тях. Брат ми същевременно беше отгледан по съвсем друга „схема” – той беше синът на мама, аз бях дъщерята на татко, т.е. навикваната.

Каквото и да направех, ми казваха: „Инат като баща си” и каквото друго се сетеха, все като баща ми. Бях отличничка, но така и не получих и едно „браво”, защото това беше мое „задължение”. Брат ми беше тройкаджия, но пак беше добрия и умния, а аз – лошата и инатливата. Каквото и да се повредеше вкъщи – аз бях навикваната, ако някой външен човек кажеше нещо лошо за мен, директно получавах наказание от дядо ми, без дори да бъда изслушана. Многократно споделях с баща си как се държат с мен, но той не предприемаше нищо, не знам дали от страх или слабост, или просто защото искаше да си живее живота човека.

Още преди навършването на 18 г. майка ми ме изгони от вкъщи няколко пъти с думите „отивай при баща си”, а баща ми ме пращаше обратно, и всичко си продължаваше постарому. Не можех да споделя със съученичките си, защото те бяха от нормални семейства и просто не ми вярваха... Това също беше причина да стана затворена и мълчалива, същевременно с много ниско самочувствие.

Вече бях студентка редовно, влязох с приемни изпити, отказах да напиша едно домашно на брат си и дядо ми ме изгони /отново/, този път баща ми ми помогна да си взема багажа и отидох на квартира. Той ме „успокояваше” с думите, че един ден съм щяла да се смея на случката. И досега не виждам кое му е смешното, но карай. Майка ми изобщо не си показа носа от „пушкома” нито по време на изгонването, нито при прибирането на багажа. Седмица след „изнасянето” ми дадоха стаята ми за квартира, под наем. И така, работих какво ли не, успях да завърша и си намерих сама работа, без връзки, с което много се гордея.

През това време в продължение на години нито майка ми, нито дядо ми ме потърсиха. Даже се засякохме с майка ми на улицата и тя си обърна главата. Все пак, когато влезе в болница, прати приятелката си да ме издирва, а аз, размекната от тази проява на майчина любов, отидох в болницата, впоследствие се върнах и у дома, като вече помагах финансово на дядо ми, майка ми и брат ми, освен че издържах себе си. Междувременно изтеглих два заема, със сумата от които и още толкова баща ми купи апартамент на мое име и в което понастоящем живее с приятелката си. Майка ми така и не ме попита къде съм била няколко години и как съм преживяла, до ден днешен, а дядо ми вече беше със старческа деменция.

И така, вече като голям човек, започнах да преценявам майка си като един много слаб и зависим все от някого човек, но в никакъв случай чудовището, описвано от баща ми – свръхглупава и дори луда, осъществила сценария по изгонването му от семейното гнездо. Напротив, като човек за съжителстване беше, и още е, много толерантна, търпелива, в никакъв случай мърмореща и досадна, което е присъща черта на много жени.

Та, започнах да се съмнявам, че май причината за развода не е само у нея. Пиедесталът на баща ми започна да се клатушка малко по малко. Забелязах, че той прави същите неща, за които я обвинява нея – той също делеше мен и брат ми, в ущърб на последния, и също не получавах никаква емоционална близост, точно както прави и до днес майка ми. Т.е. и двамата явно смятаха, че да си родител означава само детето ти да има покрив над главата и ядене на масата, а като навърши 18 г. – да се оправя само. Пък ако може да им помогне – добре дошло.

И така, помагах финансово, почти цялата си голяма заплата давах вкъщи – за майка ми и по заемите, забравих да кажа, че и майка ми изтегли и я уволниха, та и нейния трябваше да поема. На мен ми оставаха някакви мизерни пари за кафе и цигари, но не това ми е тежало. След като с баща ми купихме моя апартамент, заживях /най-после/ с него. Бях много ентусиазирана – той беше моят герой, мислех, че само той ме обича...

И какво мислите – той започна да се държи като глезено дете, а аз бях принудена да играя ролята на угаждащата съквартирантка. Вече като голям човек започнах да го преценявам, сега живеехме заедно, не е същото като да се видите за по час веднъж месечно. Видях, че е капризен и егоцентричен, вечер ме чакаше да пием ракия, за да му правя компания, без в същото време да се интересува от това какво аз искам и дали нямам някакъв проблем. Разбира се, продължавах да плащам сметките, да изплащам заемите и да давам и в новото вкъщи. Няколко пъти се опитах да говоря с него, в смисъл да споделям проблеми от ежедневието, на което той отвръщаше с гробно дълбокомислено мълчание или супер неадекватен коментар. Т.е. емоционалната близост липсваше и тук. После се омъжих. Пропуснах много важен момент - фирмата ни е модерна и се прави психологическо изследване на новопостъпващите.

Такова беше направено и на мен. Аз винаги съм подготвена предварително и разговарях преди това с познат психолог, който ми даде няколко съвета, между които, без да знае моите проблеми, да не говоря нищо лошо за родителите си. Аз го послушах и „издържах” психоизследването, въпреки че доста ме „въртяха” около темата за родителите. Бях много убедителна, че те са супер, че разводът им е бил цивилизован и прочие глупости и колко много се обичаме всички.

Тогава ми стана болно, че трябва да крия истината, все едно аз бях направила нещо нередно, та нали аз бях потърпевшата от родителското тяло, а трябваше да изопачавам истината, за да не ме обявят за „обременена”?! Съпругът ми е прекрасен, обичаме се, но тези неща, които тук споделям, на него съм ги загатвала, но не срещам разбиране, тъй като той е израстнал в нормално семейство. Т.е. и на най-близките си хора истината трябва да я предлагам насапунисана, за да могат да я преглътнат. Какво повече да разправям, има още много, в резюме – изпитвам гняв към родителите си, щом ги видя направо ми се вдига кръвното. Бих могла да забравя кошмарните години, само ако не ги виждам тях двамата с години, но това е невъзможно, защото все пак живеем в един град, пък и да не ги „деля” от внука им.

Някой ще каже – „минали работи, забрави това” – да, опитах, но не мога, нали ви казвам, щом ги видя и кръвното ми се вдига и тази физическа реакция не мога да я контролирам. Също може да се каже – „прости им и забрави, все пак те са ти родители, слаби са били, всеки прави грешки” – знаете ли, може би точно това е причината за гнева ми – те цял живот бяха слаби, а аз бях принудена все да съм СИЛНАТА, разбиращата, прощаващата, помагащата, справящата се, силното момиче с две думи. След като и самата аз станах майка, по-склонна съм да оправдая майка си, още повече, че вече знам истинската същност на баща ми – емоционален инвалид.

След като самата аз виждам как родителската любов е като въздуха за детето ми, що за човек може да лиши своите деца от това??!!! Знаете ли, винаги разглеждам нещата в разумен и в емоционален план и винаги вземам решение съобразно разума. Та, разумно погледнато, съм една успяла във всяко едно отношение жена – грозното патенце се превърна в красив лебед и т.н., да не повтарям, а в емоционален – едно нещастно малко момиченце, което не е усетило родителска любов и отчаяно се нуждае от такава.

 
КАЛЕНДАР
25 Октомври
Благоевград
Институт по Психодрама, Индивидуална и Групова Психотерапия Бернхард Ахтерберг стартира група за собствен опит в град Благоевград
Организатор: Институт по Психодрама, Индивидуална и Групова Психотерапия Бернхард Ахтерберг
 
посетете официалния уеб сайт на Глобална инициатива в психиатрията
Общи условия за ползване